,,Едни малко по-големи хора помагат на едни малко по-малки хора”
Вели Георгиева
Кога за теб започна приключението ABLE Mentor?
Представител на организацията дойде в моето училище, за да разкаже за ABLE Mentor - кои са, какво правят, каква възможност дават на учениците. Първата ми мисъл беше: ,,Боже, колко яко! Колко ли струва?” Бях сигурна, че не може да не е платено. Като ми казаха, че не е, аз си казах: ,,Wow!” Веднага знаех, че трябва да участвам, защото в главата ми имаше вече някаква съзряваща идея за някакъв разказ за София в някакъв формат. ABLE Mentor дойде в най-правилния момент и според мен това беше съдбовно.
Отначало си представях, че ще има процес на строг подбор на ученици, затова си гледах думите под лупа и исках всичко да е възможно най-структурирано – дотолкова, доколкото една абстрактна идея за разказ за София може да бъде. Като ми казаха, че съм приета в програмата, бях суперщастлива. Приключението е започнало предполагам в момента, в който съм била наясно, че имам готов разказ, а ABLE Mentor влетя през училищния вход и ми даде платформата, през която да го направя.
Ти от самото начало ли знаеше, че искаш да снимаш филм?
Не, не знаех. Срещата ми с ментора форматира всичко. Когато видях моя ментор Янчо за първи път, малко се стреснах, защото ми се стори леко свитичък. Той има много характерни яркосини очи със специфична форма, която ги прави да изглеждат леко тъжни, и си помислих: ,,Боже, аз имам тъжен ментор!” Като седнахме обаче да си говорим, всъщност разбрах, че това е човек, който много си разбира от работата. Към онзи момент той имаше опит в доста български кино продукции и можеше да види процеса в цялата му продължителност – от разписването на сценария, през това как режисьорът трябва да го види, как операторът трябва да го види, как трябва да се заснеме, да се направи постпродукцията. В това ме въведе той при нашата първа среща – изговори ми всички тези неща, а след това имах и домашно. Много бързо и много интуитивно стана ясно, че моят разказ за София ще бъде филм – аз явно обрисувах сцени с движение и наратив.
Представител на организацията дойде в моето училище, за да разкаже за ABLE Mentor - кои са, какво правят, каква възможност дават на учениците. Първата ми мисъл беше: ,,Боже, колко яко! Колко ли струва?” Бях сигурна, че не може да не е платено. Като ми казаха, че не е, аз си казах: ,,Wow!” Веднага знаех, че трябва да участвам, защото в главата ми имаше вече някаква съзряваща идея за някакъв разказ за София в някакъв формат. ABLE Mentor дойде в най-правилния момент и според мен това беше съдбовно.
Отначало си представях, че ще има процес на строг подбор на ученици, затова си гледах думите под лупа и исках всичко да е възможно най-структурирано – дотолкова, доколкото една абстрактна идея за разказ за София може да бъде. Като ми казаха, че съм приета в програмата, бях суперщастлива. Приключението е започнало предполагам в момента, в който съм била наясно, че имам готов разказ, а ABLE Mentor влетя през училищния вход и ми даде платформата, през която да го направя.
Ти от самото начало ли знаеше, че искаш да снимаш филм?
Не, не знаех. Срещата ми с ментора форматира всичко. Когато видях моя ментор Янчо за първи път, малко се стреснах, защото ми се стори леко свитичък. Той има много характерни яркосини очи със специфична форма, която ги прави да изглеждат леко тъжни, и си помислих: ,,Боже, аз имам тъжен ментор!” Като седнахме обаче да си говорим, всъщност разбрах, че това е човек, който много си разбира от работата. Към онзи момент той имаше опит в доста български кино продукции и можеше да види процеса в цялата му продължителност – от разписването на сценария, през това как режисьорът трябва да го види, как операторът трябва да го види, как трябва да се заснеме, да се направи постпродукцията. В това ме въведе той при нашата първа среща – изговори ми всички тези неща, а след това имах и домашно. Много бързо и много интуитивно стана ясно, че моят разказ за София ще бъде филм – аз явно обрисувах сцени с движение и наратив.
Бягство от какво е твоето бягство към София?
От идеята, че тук няма подобаващо бъдеще за хората, които се занимават с изкуство. Филмът не е просто бягство от схващането, че художник и музикант къща не храни, той е и бягство от идеята, че на едно ниво да си творец в България не е лесно, а на друго ниво тук няма бъдеще за младите хора. Тези две неща са свързани изначално и се припокриват на много места в самия филм като разказ. Има една част от хората, които казват: ,,Съсипаха я тая държава, тук няма бъдеще”. В ежедневието си обаче аз общувах със свои връстници и с хора, които доказваха точно обратното. Най-добрият ми приятел, един от героите във филма, снимаше, правеше си кулинарен блог, и хората сами идваха при него. Той беше тогава само на 15. Покрай него започнах да се запознавам и с други такива хора и се оформи едно ядро, което беше контрааргумент на негативното.
От идеята, че тук няма подобаващо бъдеще за хората, които се занимават с изкуство. Филмът не е просто бягство от схващането, че художник и музикант къща не храни, той е и бягство от идеята, че на едно ниво да си творец в България не е лесно, а на друго ниво тук няма бъдеще за младите хора. Тези две неща са свързани изначално и се припокриват на много места в самия филм като разказ. Има една част от хората, които казват: ,,Съсипаха я тая държава, тук няма бъдеще”. В ежедневието си обаче аз общувах със свои връстници и с хора, които доказваха точно обратното. Най-добрият ми приятел, един от героите във филма, снимаше, правеше си кулинарен блог, и хората сами идваха при него. Той беше тогава само на 15. Покрай него започнах да се запознавам и с други такива хора и се оформи едно ядро, което беше контрааргумент на негативното.
Негативният канал на обществено мнение и общността, с която аз се идентифицирах, се сблъскаха, и арената на сблъскването беше София. Исках да избягам от кофти версията, за да премина към тази, която виждах, че съществува. Опитах се някак да ги срещна. Явно срещата се оформи като .gif – свързващото звено.
Христо приготви кексчета с бъз и след всичкото снимане екипът си облиза пръстите!
Колко време ти отне реализирането на проекта?
Можеше да се реализира филм в рамките на 3 месеца, просто той нямаше да е 43 минути и нямаше да бъде това, което в крайна сметка се получи. Филмът излезе извън програмата ABLE Mentor сигурно около две години и малко. Три месеца стигнаха на мен, моя ментор и оператора да оформим много грубо скелета на филма – какво е посланието, кои ще бъдат хората, как искаме да снимаме. В мен дълго време имаше конфликт – беше ме страх от този творчески процес. Видях, че съм се заела с нещо, което е много по-сериозно като ангажимент, отколкото аз си бях представяла. Всичко – избор на локация, комуникация с оператор, с монтажист, със самите герои и хората около тях – беше моя отговорност и задача. Менторът ми беше до мен през цялото време и ме напътстваше, даваше ми съвети, но държеше аз да премина през всичко това, защото режисирам този филм, визията е моя, затова и абсолютно целият процес и заравянето в него трябваше да бъдат мои.
Можеше да се реализира филм в рамките на 3 месеца, просто той нямаше да е 43 минути и нямаше да бъде това, което в крайна сметка се получи. Филмът излезе извън програмата ABLE Mentor сигурно около две години и малко. Три месеца стигнаха на мен, моя ментор и оператора да оформим много грубо скелета на филма – какво е посланието, кои ще бъдат хората, как искаме да снимаме. В мен дълго време имаше конфликт – беше ме страх от този творчески процес. Видях, че съм се заела с нещо, което е много по-сериозно като ангажимент, отколкото аз си бях представяла. Всичко – избор на локация, комуникация с оператор, с монтажист, със самите герои и хората около тях – беше моя отговорност и задача. Менторът ми беше до мен през цялото време и ме напътстваше, даваше ми съвети, но държеше аз да премина през всичко това, защото режисирам този филм, визията е моя, затова и абсолютно целият процес и заравянето в него трябваше да бъдат мои.
Такъв тип отговорност аз не бях поемала до този момент. За мен отговорността свършваше там, където свършваше дворът на училището. Дълго време ме беше страх да поема изцяло отговорността с всички нейни реални и потенциални негативи. Това ми пречеше изцяло да се потопя във филма и забави заснемането, монтажа и постпродукцията едно известно време. Сега, като се замисля, изобщо не съжалявам за забавянето, защото филмът беше готов за мен, но аз не бях готова за филма.А всички хора, които бяха замесени, са като концентрични кръгове – моят ментор Янчо ме срещна с хора, които са били ментори или преподаватели на самия него и научих много от тях. През цялото време съм се опирала на моята операторка, Гери Попова, която учеше по онова време ,,Телевизия и кино”. ,,Бягство към София.gif” стана неин дипломен филм. Това са хора, които се съгласиха да се включат на доброволни начала и да експериментират. Филмът е толкова мой, колкото и техен.
Как избра героите във филма – дали пък това не са онези хора, които правят твоето бягство към София приятно?
Хем ми правят приятно бягството към София, хем по някакъв начин съм им се възхищавала и съм искала да им подражавам. Всичко започна с непосредственото ми обкръжение. Двама мои съученици са герои на филма - единият е най-добрият ми приятел, Христо. Въпреки че не сме били в един клас, ние просто се намерихме, защото аз започнах да снимам, пък той вече снимаше. Така дълго време той ми беше ментор. Антония, актрисата, ми е съученичка. За нея отдавна знам, че с това иска да се занимава, много разговори сме водили за съпротивата и в нейното обкръжение, а тя се чувства родена да бъде актриса.
Крис Захариев по това време следях. Той също много ровеше в темите, свързани с това защо избираме да бъдем тук, какво правим, какво е нашето отношение към средата, в която сме, към творчеството, защо е готино да пробваш различни неща, да експериментираш, да бъдеш творец, да се учиш.
За Сами разбрах от приятелка, защото на нея ѝ беше направило впечатлението, че той има отношение именно към темата защо мрънкаме, вместо да действаме. Запознах се с него заради това, останах заради чудатия му занаят – правеше електронна музика, а беше една година по-малък от мен! Плюс това обичаше покриви, а аз обичах София от покрива.
Макс Райън никога не ми е бил преподавател по английски, но го познавах покрай своя преподавател по английски. Ние сме се разминавали по коридорите и винаги съм си мислела: ,,Боже, какъв шантав човек! Как така този шантав човек успява да остане тук и да оцелее тук?” Той не е просто е чужденец, той е чужденец особняк, и това всички го знаехме. Веднага се усеща, че той има по-саморефлективен мироглед – мислейки за себе си, той мисли и за средата, в която живее. Знаех много бързо, че искам да го интервюирам, въпреки че не си бях комуникирала с него, преди да го помоля за интервю. Той беше определено находка.
Хем ми правят приятно бягството към София, хем по някакъв начин съм им се възхищавала и съм искала да им подражавам. Всичко започна с непосредственото ми обкръжение. Двама мои съученици са герои на филма - единият е най-добрият ми приятел, Христо. Въпреки че не сме били в един клас, ние просто се намерихме, защото аз започнах да снимам, пък той вече снимаше. Така дълго време той ми беше ментор. Антония, актрисата, ми е съученичка. За нея отдавна знам, че с това иска да се занимава, много разговори сме водили за съпротивата и в нейното обкръжение, а тя се чувства родена да бъде актриса.
Крис Захариев по това време следях. Той също много ровеше в темите, свързани с това защо избираме да бъдем тук, какво правим, какво е нашето отношение към средата, в която сме, към творчеството, защо е готино да пробваш различни неща, да експериментираш, да бъдеш творец, да се учиш.
За Сами разбрах от приятелка, защото на нея ѝ беше направило впечатлението, че той има отношение именно към темата защо мрънкаме, вместо да действаме. Запознах се с него заради това, останах заради чудатия му занаят – правеше електронна музика, а беше една година по-малък от мен! Плюс това обичаше покриви, а аз обичах София от покрива.
Макс Райън никога не ми е бил преподавател по английски, но го познавах покрай своя преподавател по английски. Ние сме се разминавали по коридорите и винаги съм си мислела: ,,Боже, какъв шантав човек! Как така този шантав човек успява да остане тук и да оцелее тук?” Той не е просто е чужденец, той е чужденец особняк, и това всички го знаехме. Веднага се усеща, че той има по-саморефлективен мироглед – мислейки за себе си, той мисли и за средата, в която живее. Знаех много бързо, че искам да го интервюирам, въпреки че не си бях комуникирала с него, преди да го помоля за интервю. Той беше определено находка.
Гергана Попова – оператор и Янчо Михайлов – ментор. С Гери и Янчо Вели не просто започва да учи как се прави филм от нулата, но и научава защо е важно творците да се подкрепят един друг, особено в България.
Рубен – Рубен по линия на това, че аз се кефех на vibe-a около Elephant Bookstore. Вътре влизаха хора, които просто съществуват в тази по-хипстър арт вселена, в която постоянно се случва това говорене за изкуство, за книги, за музика, за филми. Той трябва да знае за тях и как те виждат това пространство. Защо да не попитам човека, който работи на това място с тази атмосфера, как той вижда по-глобалната атмосфера на града. Беше ми интересно как нещо толкова нишово успява да се закрепи толкова добре и да си създаде толкова готин имидж.
Спомняш ли си откъде всъщност тръгна цялата идея за истории за София?
Като се преместих да уча от Нови Искър в София в осми клас, имах някаква дупчица време между училището и уроците по английски и ми се налагаше да остана в София и да скитам, за да оползотворя това време. Първоначалната история беше историята за това как аз прекрачвам границата на познатото в София и започвам да се губя, за да намеря моята София. История за това как започвах да си отварям очите за различните нейни културни и архитектурни аспекти, за хората, които асоциирам с дадени места, за музиката, която асоциирам с места и с хора, за различните пакетчета настроение и атмосфера. Цялото нещо за мен се връзваше на много нива -
Те бяха вече там, когато започнах да си мисля за герои.
Спомняш ли си откъде всъщност тръгна цялата идея за истории за София?
Като се преместих да уча от Нови Искър в София в осми клас, имах някаква дупчица време между училището и уроците по английски и ми се налагаше да остана в София и да скитам, за да оползотворя това време. Първоначалната история беше историята за това как аз прекрачвам границата на познатото в София и започвам да се губя, за да намеря моята София. История за това как започвах да си отварям очите за различните нейни културни и архитектурни аспекти, за хората, които асоциирам с дадени места, за музиката, която асоциирам с места и с хора, за различните пакетчета настроение и атмосфера. Цялото нещо за мен се връзваше на много нива -
един пласт град, един пласт хора, един пласт музика.
Вели и Янчо на премиерата на филма през 2018 в „Дом на киното“. Процесът е бил дълъг, но си е заслужавало. Както е прогнозирал Янчо още в началото –Вели не се е отказала. Както Вели не е подозирала в началото – това ще бъде един от най-прекрасните дни в живота ѝ.
Каква съдба си мечтаеш да има филмът, като започне да води своето онлайн съществуване?
Искам филмът да се гледа. Всякакви хора да го гледат, да имат всякакви мнения за него. Ако може, да бъде гледан и да достигне по всякакъв начин до хора, които са на тази възраст, на която аз бях, като го правех - тоест хора в последните класове на училище, които все още хем го имат това време и пространство да си мислят за себе си и за това какви искат да бъдат, хем не са форматирани от отговорността на по-обременения от повече отговорности млад човек. Точно това е таргетът, който ми е най-близък до посланията. Ще се радвам да го гледат и млади българи, които учат в чужбина и са се замислили дали да се връщат или не. Ще се радвам да прекрачва границите на България, както може. Разбира се, един такъв начин е да попадне в селекцията на някой фестивал и някъде да се отрази, че го има, но това не сме го мислили още, най-малкото защото филмът е в един такъв шантав формат - той е 43 минути, което не го прави нито пълнометражен, нито късометражен, Повечето фестивали имат изисквания за продължителността на филма, които ние просто не спазваме. Ще ми се да го нося в училища, да го прожектирам и да говоря за него, те да говорят с мен за него.
Искам филмът да се гледа. Всякакви хора да го гледат, да имат всякакви мнения за него. Ако може, да бъде гледан и да достигне по всякакъв начин до хора, които са на тази възраст, на която аз бях, като го правех - тоест хора в последните класове на училище, които все още хем го имат това време и пространство да си мислят за себе си и за това какви искат да бъдат, хем не са форматирани от отговорността на по-обременения от повече отговорности млад човек. Точно това е таргетът, който ми е най-близък до посланията. Ще се радвам да го гледат и млади българи, които учат в чужбина и са се замислили дали да се връщат или не. Ще се радвам да прекрачва границите на България, както може. Разбира се, един такъв начин е да попадне в селекцията на някой фестивал и някъде да се отрази, че го има, но това не сме го мислили още, най-малкото защото филмът е в един такъв шантав формат - той е 43 минути, което не го прави нито пълнометражен, нито късометражен, Повечето фестивали имат изисквания за продължителността на филма, които ние просто не спазваме. Ще ми се да го нося в училища, да го прожектирам и да говоря за него, те да говорят с мен за него.
Това е филм за разговор – за нещата, които ни харесва да правим, за това кой ни спира, как ни спира, защо ни спира, или пък ние ако се спираме сами - защо се спираме.
Първият плакат на филма! Минали са две години и половина, откакто процесът е започнал и най-накрая „БягствоКъмСофия.gif” e готов да се появи на голям екран.
Сега с какво се занимаваш?
Студент съм по европеистика, работя в организация, която се занимава с образователни политики, което се връзва добре с европеистиката по линия на това, че и двете са свързани с начина, по който ти мислиш като гражданин. На мен ми харесва и смятам за много смислено да имаме качествено съвременно образование. Това, което ABLE Mentor дава на един ученик в 10. и 11. клас е нещо, което трябва да бъде заложено в учебната програма – в архитектурата на образованието като цяло. Трябва да имаш възможност да взаимодействаш по нещо, което на теб ти харесва, свободно, с професионалист в тази сфера, или с професионалисти изобщо, или с човек, който е вече на пазара на труда и може да ти каже релевантни неща. Аз виждам това, което правя в ABLE Mentor, това, което уча в унивеситета и това, което работя в момента, като брънки от една и съща верига. То е някакъв механизъм на активно гражданско участие, на това да имаш позиция, да знаеш защо си тук, защо за теб определени каузи са важни и смислени, защо образованието е важно и трябва да се погрижим за него, защо е важно да има добри примери и достатъчно пространство хората да намерят своите причини да останат тук. Със сигурност в мен остава желанието да разказвам истории и се надявам силно един ден да имам времето и финансовата възможност да разказвам истории в подобен формат. Дали това ще бъде някакво продължение на филма или изцяло друга тема, предстои да видим.
Какво е твоето разбиране за ментор?
Менторът е човек, който ще те побутне да поемеш много отговорност, която ще те изплаши, но ще продължи да те бута в тази посока ти да я поемаш и да разчиташ предимно на себе си. Той ще ти даде инструментариума – експертен технически или меки умения. Едновременно с това ще бъде човек, който, колкото пъти се откажеш, толкова пъти ще те върне към първоначалната ти идея и към искрата, и ще я вижда, дори когато си спрял ти самият да я виждаш.
Студент съм по европеистика, работя в организация, която се занимава с образователни политики, което се връзва добре с европеистиката по линия на това, че и двете са свързани с начина, по който ти мислиш като гражданин. На мен ми харесва и смятам за много смислено да имаме качествено съвременно образование. Това, което ABLE Mentor дава на един ученик в 10. и 11. клас е нещо, което трябва да бъде заложено в учебната програма – в архитектурата на образованието като цяло. Трябва да имаш възможност да взаимодействаш по нещо, което на теб ти харесва, свободно, с професионалист в тази сфера, или с професионалисти изобщо, или с човек, който е вече на пазара на труда и може да ти каже релевантни неща. Аз виждам това, което правя в ABLE Mentor, това, което уча в унивеситета и това, което работя в момента, като брънки от една и съща верига. То е някакъв механизъм на активно гражданско участие, на това да имаш позиция, да знаеш защо си тук, защо за теб определени каузи са важни и смислени, защо образованието е важно и трябва да се погрижим за него, защо е важно да има добри примери и достатъчно пространство хората да намерят своите причини да останат тук. Със сигурност в мен остава желанието да разказвам истории и се надявам силно един ден да имам времето и финансовата възможност да разказвам истории в подобен формат. Дали това ще бъде някакво продължение на филма или изцяло друга тема, предстои да видим.
Какво е твоето разбиране за ментор?
Менторът е човек, който ще те побутне да поемеш много отговорност, която ще те изплаши, но ще продължи да те бута в тази посока ти да я поемаш и да разчиташ предимно на себе си. Той ще ти даде инструментариума – експертен технически или меки умения. Едновременно с това ще бъде човек, който, колкото пъти се откажеш, толкова пъти ще те върне към първоначалната ти идея и към искрата, и ще я вижда, дори когато си спрял ти самият да я виждаш.
Това е човек, който се превръща под някаква форма в твой много добър приятел, и който, независимо какви идеи имаш, ще се опита да те подкрепи, дори да не е в неговата експертна сфера. Ще ти остане приятел и ще ти дава други, нови и различни опорни точки за размишление.
За мен ABLE Mentor беше като да попаднеш в един кошер от хора - като класно училище. Едни малко по-големи хора помагат на едни малко по-малки хора, но всички бутат в една и съща посока, всички имат една и съща идея за това как трябва да изглежда тази сфера, в която млади хора правят готини неща. Попадайки в този кошер аз се почувствах така сякаш хоризонтът ми от възможности започна да се разширява, разширява, разширява и изведнъж не можех вече да си представя, че има нещо, което да не е изпълнимо. Хора, които са ти хем авторитети, хем приятели – перфектната комбинация.
Другото нещо, което е суперяко, е че след програмата можеш да продължиш да бъдеш част от мрежата по всякакъв начин.
Менторът е онова, дето те бута, най-добрият ти приятел, този, който ти напомня защо си тръгнал, откъде си тръгнал, че си изкарал докрай и отвъд, и този, който ще ти се обади някой ден с негов проект и ще ти каже: ,,Хайде да си помагаме!”Има ли нещо, което искаше да ми разкажеш за програмата, а аз не те попитах?
За мен ABLE Mentor беше като да попаднеш в един кошер от хора - като класно училище. Едни малко по-големи хора помагат на едни малко по-малки хора, но всички бутат в една и съща посока, всички имат една и съща идея за това как трябва да изглежда тази сфера, в която млади хора правят готини неща. Попадайки в този кошер аз се почувствах така сякаш хоризонтът ми от възможности започна да се разширява, разширява, разширява и изведнъж не можех вече да си представя, че има нещо, което да не е изпълнимо. Хора, които са ти хем авторитети, хем приятели – перфектната комбинация.
Другото нещо, което е суперяко, е че след програмата можеш да продължиш да бъдеш част от мрежата по всякакъв начин.
ABLE Mentor се превърна в мое второ семейство и конкретен точен образ, който да ми излиза в главата като опровержение всеки път, когато някой ми каже, че тук нещата не вървят.
По онова време на Вели ѝ се налага доста често да се придвижва из града с трамвай и така тези „големи шумни чудовища“(според един от героите на филма) печелят сърцето ѝ, а по-късно се превръщат и в символ на филма.