fbpx

,,Вкусът на живота е друг, когато го живеем будни.”

,,Хората трябва сами да инициират своето развитие”
February 10, 2020
Александър Георгиев
August 27, 2019
Как реши да се включиш в ABLE Mentor?

От няколко години моя лична цел е с работата си да бъда полезна за подобряване на отношението към децата.  Децата са личности и когато ги виждаме като личности и се отнасяме към тях с нужното уважение, те разгръщат потенциала си, стават по-добри хора, обществото ни става по-добро.

На това исках да се посветя и ABLE Mentor дойде като отговор на моето търсене как да облека целта си в действие.  

Кой е моментът от програмата ABLE Mentor, който помниш като по-ярък от другите?

Много ярък момент е срещата ми с Митко - ученика, на когото бях ментор. Още в групата на откриващото събитие интуицията ми подсказваше, че моят ученик е той. Покрай нещата, които споделяше в разговорите, започнаха тези „wowмоменти: „О, той знае италиански, а пък аз съм учила в италианска гимназия! Аз съм любител фотограф, а той харесва фотография!” Ето такива неща започнаха като светулки да се появяват. 
Друг ярък момент е първата ни работна среща. Аз съм много деен човек. Пет минути отделих на общи въпроси и след това започнах: „Кажи, Мите, сега, какво искаш? Каква е твоята цел, наясно ли си? Да си направим план, да имаме стъпки“. Той ме изслуша и каза: „Кате, хайде просто да си поговорим“. Толкова беше зряло и навреме това. И си казах: „Ето как животът постоянно ми показва кой е правилният път, няма нужда да знам всичко предварително.” 

А всъщност той е имал нужда да се опознаете първо?

Според мен имаше нужда от приятелски разговор. От това някой да го чуе.
А това е голям урок по общуване - имаме нужда от това да се чуем, да погледнеш човека в очите, да го видиш, да си там, да присъстваш в разговора.
Естествено ли стигнахте до идеята за проект или ти се наложи отново да опитваш да структурираш разговора?

Аз се опитвам да структурирам, това е неизбежно за мен. Обичам плановете, структурата, да имам ясна цел. Така се чувствам по-спокойна. Митко още на откриващото събитие каза, че иска проектът му да е свързан с отношенията в училище и беше ясно, че е нещо, свързано с психология, но се срещахме поне 3-4 пъти, докато се оформи идеята. Тя се оформи на база на разговори с Митко, много мислене по темата от негова страна и много въпроси от моя: какво той иска, какво може да се постигне в рамките на 3 месеца, какъв ефект иска да има, за какво неговите съученици ги е грижа. Не помня точния момент, в който идеята се появи, по-скоро беше резултат от срещи, разговори, обмисляне. 

Звучи така сякаш магически са си паснали твоите ценности с неговите.

Да, неговото търсене беше отговор на моето, а може би моето е било отговор на неговото.
Ето това е магията на ABLE Mentor: хората да се свържат по няколко направления, но всичките да са в такава хармония, че да увлекат и двамата да работят в проекта със сърце.
Имаше ли нещо, което ти много да искаш да му дадеш?

Старая се да се пазя от това да давам непоискани неща, защото когато нещо е непоискано, то изначално не е добро. Пазя се от тази арогантност на „добрите хора“, които помагат, без някой да им е поискал помощта. По-скоро исках да чуя какво иска Митко. Чувах го, но ето тук вече се появи трудност за мен като ментор. Като психолог, преминал през редица обучения във фокусиран към решения подход, за мен този метод се е превърнал в начин на мислене. За мен вече е навик да задавам въпроси и да се водя по това, което иска човекът, с когото говоря. Той да задава целите и решенията, не аз. В разговорите с Митко обаче той много често търсеше директно съвет от мен.

Така научих, че учениците очакват от ментора да им дава съвети, не само да им задава въпроси. Те със сигурност ще стигнат и до собствените си изводи, но имат нужда да видят в ментора си стабилния и по-опитен човек, който може да им даде съвет на база на своя опит. Това беше моят огромен урок.
Менторът не е коуч, не е психолог, менторът е приятел. Когато ученикът каже: „Имам нужда от това”, трябва да можем да го чуем. Да чуем ученика, а не собствения си вътрешен глас, който предполага какво иска ученикът.
Митко е деликатен и не ми е казвал дали нещо от работата ни не му е харесало. Питала съм го, много пъти. Веднъж ми даде обратна връзка и аз мисля, че си взех бележка - да не говоря за „проекта на Митко”, а за „нашия проект”.
Ето това е още един урок - младите хора имат нужда от „ние”, да сме заедно, заедно да измисляме решенията, заедно да действаме. Имат нужда от това чувство за общност.
Наистина ли е хубаво да бъдеш ментор?

Много! Защото ми дава възможност да разбера как аз като човек мога да бъда полезна за израстването и сбъдването на мечтите на още някого. Дава ми възможност да видя какво имам нужда да подобря у себе си. Дава ми възможност и да уча. Тук е моментът да кажа колко много научих от Митко и да му благодаря за това. Той е много амбициозен, отговорен, прецизен, спазваше всички срокове. Сигурно не е спал, за да си направи канавата и презентацията навреме. Даде ми пример как се „играе“ отборно. Научи ме да правя презентации с едно яко приложение и ме ръчка да си направя профил в Инстаграм.

Ти в момента си част от организационния екип на ABLE Mentor - какво те накара да продължиш да бъдеш част от програмата?

Не исках да свършва магията, исках да продължа да допринасям, да съм полезна за тази благотворна среда.
Когато средата е добра и са налице необходимите условия, цветето расте и цъфти. Когато няма достатъчно вода, въздухът или светлината не стигат, то повяхва. Аз искам да продължавам да съм част от грижата за растежа.
Ако имаше магическа пръчка, с която имаш право на едно желание, едно-единствено, в полза на другите, за какво щеше да я използваш?

Да имат това умение - да са будни, докато са будни. И да се наслаждават на процеса, на живеенето. Да усещат живота като радост - с всичките му трудности и препятствия, усмивки и чудеса. Когато виждам всяко нещо като послание за мен, тогава ми е по-лесно да се наслаждавам и да ценя хубавите моменти. Тогава не просто пия вода, не просто давам интервю, не просто взимам дъщеря ми от училище. Взимането на Ени от училище не са просто едни 15 минути, в които вървим бързо, за да не ни е студено. Това са едни 15 минути безценен разговор, 15 минути, в които аз присъствам истински, усещам топлината на ръчичката й, чувам звънчетата в гласа й, обръщам й внимание на красотата на есенните листа или на цветовете на залязващото зад блока слънце. Вкусът на живота е друг, когато го живеем будни.