Пътят от мечтата до изложбата на Карла Стоянова
Габриела Ахчийска (Г.А.): Здравей, Карла! Първо, поздравления за скорошната изложба! Да се върнем малко във времето и причините за нея. Как разбра за ABLE Mentor и какво те накара да се включиш?
Карла Стоянова (К. С.): Много от моите съученици участваха в програмата и бяха доста доволни, постоянно ми разказваха за интересните неща, с които се занимават. Аз от своя страна реших да се включа, тъй като не бях много сигурна с какво точно искам да се занимавам, но в крайна сметка реших, че трябва да сведа до едно нещата. С Ива – менторката ми, решихме да направим изложба, защото това ще ме тласне високо, ако това наистина е моят път. При всички случаи нямах какво да губя и единствено щях да науча нещо ново…
Г. А.: Като се записа в програмата имаше ли някаква изяснена идея или тя се изчисти в последствие?
К. С.: Още от малка имам непрекъснато всевъзможни идеи за различна сфера, в която искам да се развивам, например исках да бъда космонавт, ботаник, актриса, минавала съм през какви ли не професии…
В един момент реших, че може би рисуването си е моето нещо, но когато отидох в ABLE Mentor още не бях сигурна, че точно с това ще се занимавам. Бях чувала, че не всички успяват в тази сфера, но и знаех, че трябва да правя това което ми харесва. Когато се запознах с менторката ми – Ива, ѝ разказах като цяло какво обичам, какво не. Споделих ѝ, че мога да рисувам и че математиката ми се отдава и тя ме посъветва да се запозная с архитектурата по- подробно. Оказа се, че Ива има приятелка, с която може да ме срещне, за да преценя дали искам с това да се занимавам. Но когато разбрах, че обучението е шест години си казах, че имаме твърде малко време на този свят, за да се посветим само на едно нещо. Предпочитам да видя, да науча, да се докосна до колкото се може повече неща през живота си. Осъзнавам, че живея на място, на което имам достъп до какво ли не и възможностите са неограничени и мисля да се възползвам.
Г. А.: Твоите родители как реагираха на това, че си решила да тръгнеш по техният път? Как реагираха на участието ти в програмата?
К. С.: В началото не бяха много сигурни какво точно представлява ABLE Mentor, защото и аз самата не знаех какво е. Но когато разбраха, че много хора са участвали и са доволни от цялата програма, че са научили много, че нищо не губиш като се включиш, че само може да ти помогне и да те изстреля нагоре, вече бяха много развълнувани за моето участие. Относно рисуването нещата бяха малко на кантар. Честно казано аз в момента съм забелязала, че изкуството започва да се развива малко, по малко и да се цени все повече, но има един тънък момент, в който трябва да се прецени дали това за в бъдеще ще продължи да се храсва от хората. И въпреки че човек не бива да се влияе от мнението на останалите и да търси тяхното внимание, факт е, че това начинът да се развиваш и е по- добре да се има предвид независимо колко чисти са намеренията ти.
Г. А.: Кога се ориентира към изложба?
К. С.: Още на първото събитие в ABLE Mentor с Ива си говорихме какво точно трябва да представлява проекта и тя каза, че може да е всичко дори и изложба… на мен просто ми прищрака и си казах, че може наистина да направя изложба. До този момент изобщо не бях допускала, в съзнанието си, че е възможно да направя подобно нещо. И въпреки че много мои приятели, запознати с творчеството ми от край време, ме съветваха да го направя, не се се чувствах готова, мислех, че е твърде голямо начинание за мен. Като цяло, аз до ден днешен смятам, че предприех малко голяма крачка, защото все още имам много да уча. Но това малко странно схващане, го смятам за погрешно. Не може просто да минеш някакъв изпит и вече да си велик и да си признат от цялото общество. Дипломата не винаги е определяща за твоите умения и знания.
Г. А.: Твоите родители няма ли как да ти помогнат с намирането на галерия? Все пак те са в тези среди.
К. С.: Моите родители винаги са ме учили, че трябва да бъда самостоятелна и сама да се справям. Те, бидейки художници, могат да ме уредят, но по-добре сама да се науча. Но за това ще са ми нужни спонсори, за да мога да си набавя материали, да наема зала и т. н.
Г. А.: А след края на програмата, понеже изложбата още не е била факт, ти продължи ли да си работиш по проекта?
К. С.: По време на програмата се свързах с много галерии, но получих положителен отговор само от няколко. Но мястото, което можеха да ми предоставят не отговаряше на изискванията ми. И понеже организацията отнема време и не става от днес за утре се наложи и малко след програмата да продължа с търсенето. В крайна сметка от 22.СУ ми предложиха пространство и аз се съгласих под предлог, че това ще е само началото на моя творчески път.
Г. А.: След това как се развиха нещата? Остана ли доволна от изложбата?
К. С.: Всичко, което очаквах, се сбъдна, независимо, че беше само в пределите на училището. Да, исках в галерия, но като цяло съм доволна. Дойдоха повече хора отколкото очаквах и получих много позитивни отзиви. Особено ме изненада, че и външни лица идваха, не само ученици, приятели и познати. Наистина съм впечатлена колко много хора имат интерес към изкуството. Фактът, че хората са отделили от собственото си време, за да ме уважат, ме трогна много. Даже малко съжалявам, че не успях да им обърна същото внимание, което те са дали на мен и затова за следващата изложба ще се постарая да организирам нещата възможно най-добре.
